Счупена Кукла/ Broken Doll

Някога казах, че съм счупена кукла и с пълно право. Едно момиче ме попита “Защо?”, каза ми, че в семейството и правели порцеланови кукли. Всяка счупена кукла била отпадък, хвърляли я. Попита ме “Ти отпадък ли искаш да бъдеш?”. Защо исках ли? Всеки който се чувства така е! Винаги са се отнасяли с мен като с кукла. Трябваше просто да стоя, да гледам, да слушам. Забраняваха ми да плача и да чувствам. Всяко парченце от човечността ми изчезваше, губеше се, криеше се в бездната на безсъзнанието ми. Чувствата които трябваше да имам, щастието което трябваше да изпитвам, любовта която трябваше да давам и получавам, омразата която трябваше да ме гори, болката която трябваше да ме буди от бездушният покой. Нямаше ги! Питах се къде грешах?  Какво съм направила? Исках парченцата ми да са на място, исках просто да Съм. Падах все по-надолу, все по-навътре в бездната. Хранех се с чуждите чувства. Изпитвах удоволствие от това да гледам и да ги попивам. Да помагам на тъгата да се превърне в радост и на омразата в любов. Бях като малко дете пред витрина с лакомства които не може да опита. Свикнах с този живот. Мислих се за чудовище, но и последната надежда за живот изчезна. Аз съществувах, не бях жива. И един ден приказката се обърна, стана нереална и щастлива. Дойде първият човек и намери парченцето на любовта и щастието в мен, и ги залепи на място. След това се появи човекът който върна надеждата, вярата в живота, съзнанието за тъга и най-важното - доверието. Човекът който ме превърна в кукла ми върна болката и омразата. И аз отново Бях. Усещах болката да си жив, да се бориш, да страдаш. Усещах щастието да обичаш, да си обичан, да си щастлив. Това беше едновременно най-сладкият и най-горчивият вкус на света. Бях щастлива. Това съм аз: кукла, залепена със здраво лепило и чувства.

Once I said I’m a broken doll and rightly so. A girl asked me, “Why?” Told me that the family and made porcelain dolls. Each doll was broken waste thrown away. She asked me “Do you want to be waste?”. Why do you want? Anyone who feels like that is waste! They have always treated me like a doll. I should just sit, watch, listen. Forbade me to cry and to feel. Every piece of my humanity disappearing, fading, hiding in the depths of my unconscious. The feelings that I have had the happiness I had to feel the love that I had to give and receive, the hatred that had me burning, pain that I had to wake me up by heartless rest. Gone! I wondered where I was wrong? What have I done? I wanted the pieces are in place, just to be someone. I fell down and down, deeper and deeper into the abyss. Foods with foreign feelings. I had the pleasure to watch and ask them. To help turn sadness into joy and hate to love. I was like a child in front of window with goodies that can not experience. I got used to this life. I thought for a monster, but all hope of life was gone. I exist, I was not alive. And one day the story turned out was unreal and happy. Came the first person to find a piece of love and happiness in me, and stick them in place. Then came the man who found hope, faith in life, sense of sadness and most importantly - confidence. The man who made me a doll give me back pain and hatred. And I was again. I felt the pain of being alive, to fight, to suffer. I felt fortunate to love,someone to love me, to be happy. This was both the sweetest and most bitter taste in the world. I was happy. This is me: doll stuck with hard glue and feelings.

(Sorry for the translation, but I’m not very good with English and I need a translator for some things.)